Какво представлява синдромът на Аспергер? Как се проявява и как да се справяме с него?

Синдромът на Аспергер, понякога наричан социална дислексия, е отделна категория от разстройствата от аутистичния спектър.

Трудно е да ги разберем, те от своя страна трудно разбират нас...
Неразбрани чудаци, пациенти с Аспергер.

Това е невроразвитие на мозъка, което за разлика от аутизма не се изразява в нарушение на речта в истинския смисъл на думата или нарушена интелигентност.
Все още обаче не е напълно ясна степента на припокриване между Аспергер и високофункционалния аутизъм.

В миналото проявите на Аспергер са били класифицирани като психични разстройства.
През 2013 г. синдромът е изваден от Диагностичния и статистически наръчник на психичните разстройства.
От 2019 г. Аспергер е класифициран като разстройство от аутистичния спектър в Международната класификация на болестите.
Той формира отделна категория поради известно разграничение от другите аутистични разстройства.

Проявява се с основна триада от симптоми на ниво социално взаимодействие, комуникация и поведение и въображение.

Въпреки това се характеризира с нормален коефициент на интелигентност, в някои случаи дори над средния.

Синдромът на Аспергер и неговите 3 основни черти оказват значително влияние:

• начина, по който пациентът общува с околната среда
• правят невъзможно за него да се свързва с другите
• невъзможност да се свързва с други хора
• не разбира значението на приличието, обикновено се държи различно от социалните норми
• индивидът често е изключен от колектива
• прибягва до изолация и интровертно поведение
• счита се за чудак

Синдромът на Аспергер се среща значително по-често при мъжете, отколкото при жените, в съотношение 3:1. Въпреки това изследователите смятат, че той може да е по-добре скрит при момичетата.

Както и при другите разстройства от аутистичния спектър, причината за това разстройство не е напълно ясна.

Сигурно е обаче, че генетиката е отговорна за аномалиите на дясното полукълбо на мозъка. Просто не е напълно ясно кои гени и генетични мутации са отговорни за синдрома.
Доказателство за това е и наличието на разстройство в семейството.

Интересно:
Хората с Аспергер имат повишени нива на серотонин, който предава сигналите в мозъка, потиска болката и влияе върху емоциите, паметта и съня.
Тези хора имат и нарушено производство на ендогенни опиоиди, т.нар. хормони на щастието.

Проявите на синдрома на Аспергер са разнообразни. Те се проявяват на няколко нива едновременно и не всеки ги преживява в една и съща степен.

Нормалната до над средната интелигентност на тези хора често прикрива други симптоми. Никой не би си помислил, че такъв интелигентен човек е болен.

Разстройства на социалното взаимодействие

Пациентите със синдрома на Аспергер трудно се интегрират в социална група.
Те нямат много хора около себе си, защото те не ги разбират и в същото време хората не ги разбират.

Обикновено са изолирани от обкръжението си, което не е умишлено.
Много от тези пациенти искат да се впишат, но се чувстват неудобно в обществото, некомфортно, различни и неразбрани.
Самотата предизвиква тъга, безпомощност и прогресиране на изолацията.

Те също така не разбират поведението на околните, техните жестикулации и език на тялото.
Те избягват контакта с очите и също така не разбират погледите на другите хора, които са неразбираеми за тях.

Състоянието може да доведе до пълна загуба на контакт и дори до фобии.

Най-често срещаните фобии при пациенти със синдрома на Аспергер:

• Антропофобия (страх от хора).
• Агорафобия (страх от открити пространства)
• автофобия (страх от самота)
• бактериофобия (страх от бактерии)
• катагелофобия (страх от подигравки от страна на други хора)
• херофобия (страх от щастие)
• чираптофобия (страх от допир)
• дезитофобия (страх от вземане на решения)
• дидаскалейнофобия (страх от ходене на училище)
• еносиофобия (страх от критика)
• клаустрофобия (страх от затворени пространства)
• охлорофобия (страх от претъпкани пространства)

Нарушения на речта и комуникацията

Парадоксът е, че пациентите нямат проблем с речта, но все пак имат проблем с общуването като такова.
Проблемът не е в самата реч, а в социалните аспекти на общуването, които са тясно свързани със социалното взаимодействие.

Речта на пациентите се развива в разумна възраст, те имат добър речников запас, говорят свободно и затова този синдром рядко се открива в детска възраст.
Самата реч е монотонна, те гледат настрани, когато общуват с другите.

По-големият проблем е общуването. Те не са в състояние да започнат, да водят и да поддържат разговор с друг човек, защото съдържанието на общуването се оказва безинтересно.
От друга страна, те могат да водят сложен и подробен разговор, неразбираем за обикновения човек, на специализирана тема, която ги интересува.

Всъщност разговорът на любимата им тема е монолог, защото не се интересуват от обратната връзка на слушателя, от неговата незаинтересованост или неспособност да се включи в разговора.
Ако другата страна успее да се включи, те не го оставят да завърши, скачат и отново водят монолог.

Коефициентът им на интелигентност (IQ) е на добро до високо ниво, но неспособността им да взаимодействат с околната среда по общи теми ги прави различни.
Външният свят не ги възприема като високоинтелигентни, но обратното е вярно.

Друг проблем, свързан с общуването, е изразяването и проявяването на чувства към друг човек.
Рядко наблюдаваме инициативност в признаването на чувства към друг човек, целувки, ласки, притежаване на външна емоционална студенина.

Те имат проблем и с разбирането на символични или неясни изрази (метафори, вицове, сарказъм, черен хумор). Приемат ги буквално и затова често се объркват.

Разстройства на абстрактното възприятие - въображение

Възприемането на абстрактни неща е на ниско ниво. Те се характеризират с бедно въображение.

Липсата на въображение се разглежда като неспособност да се намерят алтернативни решения на даден проблем.

Те не са в състояние да разбират контекста като здравите хора, те са по-ориентирани към детайлите.

За дърветата те не могат да видят гората...
За цветята те не могат да видят поляната...
За звездите те не могат да видят небето...

За разлика от аутизма синдромът на Аспергер се диагностицира сравнително трудно.
Повечето пациенти с този синдром не се различават съществено от останалите здрави хора, но в по-тежката си форма той често се бърка с други разстройства.

При малкото дете това разстройство е почти невъзможно да се открие. То изисква много време и постоянно наблюдение на дейността му, което понякога е практически невъзможно.
Детето се развива и учи нормално, а говорните умения се появяват на разумна за детето възраст.

Първата разлика обикновено се забелязва от родителя или от учителя в детската градина.
Най-често това е проблем с включването в група, изолация, самота.
Тези симптоми обаче могат да се обяснят по различни начини, те не винаги означават заболяване.

Тъй като не изостават в знанията, пациентите може да нямат сериозни проблеми по време на обучението си.
Следователно, ако синдромът на Аспергер не се открие при дете в предучилищна възраст, може да стане все по-трудно с напредването на възрастта.

Анамнестични данни

Най-важният диагностичен елемент е анамнезата.
Това е целенасочено определяне на различията на нивото на социалното взаимодействие, общуването и въображението.

Установените нарушения в областите на тази триада означават, че пациентът има голяма вероятност да има синдром на Аспергер.

Що се отнася до педиатричните пациенти, анамнестичните данни обикновено се предоставят на лекаря или психолога от родителя.

За да се постави окончателна диагноза, е необходимо споменатите симптоми да са продължили няколко години и да не са просто резултат от текущо преживяване на пациента, например посттравматична реакция.

Това не означава, че специалистът сега ще наблюдава пациента в продължение на много години. Това означава, че той взема предвид информацията, предоставена от член на семейството или друг близък човек в ретроспекция.

При диференциалната диагноза се вземат предвид няколко психични разстройства, които само специалист по психиатрия или педопсихиатрия може да изключи.

Диференциална диагноза в детска възраст

При педиатричния пациент най-големият проблем за специалистите е разграничаването на синдрома на Аспергер от шизоидното разстройство. Границите между двете разстройства са неясни.

Всъщност двете разстройства имат някои общи черти и до известна степен симптоматиката им се припокрива. Шизоидното разстройство няма ясно дефинирани диагностични критерии.

И при двете са налице повишена чувствителност, социална изолация, липса на емпатия, странно мислене, странни интереси, предпочитание към рутинни дейности, ексцентрично поведение, параноидни мисли, дори епизоди на халюцинации и налудности.

Интересно:
Специалистите смятат, че има връзка между синдрома на Аспергер и шизотипното разстройство при детски пациент.
Има и такива, които смятат, че това е едно и също разстройство.

Диференциална диагноза в зряла възраст

Проблеми при поставянето на правилна диагноза има и при възрастни хора.
Ако определени симптоми са на преден план, пациентът може да бъде погрешно диагностициран.

При възрастния човек е по-трудно да се извлече анамнеза. Някои симптоми могат да бъдат умишлено прикрити или пациентът да не иска да ги признае дори пред себе си.

Най-често синдромът на Аспергер в зряла възраст се бърка с шизоидно разстройство, подобно на шизотипното разстройство в детството, параноидното разстройство или шизофренията.

Друг проблем при възрастните е разграничаването на синдрома на Аспергер от по-тежка форма на депресия.

Тест за синдрома на Аспергер

Съществуват няколко критерия и теста, които могат да се използват за реалистично подозрение за синдрома на Аспергер.
Тестовете включват най-типичните прояви на разстройството и могат да разкрият диагноза въз основа на верни отговори.

Таблица - Тест на Гилбърг и Гилбърг

Таблица - диагностични критерии/тест според Szatmari, Brenner и Nagy

Изпит SPET

Изследването SPET (single photon emission thompgraphy) представлява компютърна томография с единична фотонна емисия, при която се използват гама лъчи за изобразяване на изследваната част.

Гама-камерата или проекцията могат да сканират не само триизмерното изображение, но и нивото на биологична активност на мястото на анализираната област.

Това е сравнително нов метод за изследване и диагностика в нуклеарната медицина, който е в състояние да подпомогне диагностицирането на синдрома на Аспергер.

С това изследване е възможно да се демонстрира определена морфологична аномалия, която пациентите с Аспергер имат, а именно асиметрия в структурата на мозъчните полукълба. Обикновено дясното полукълбо на мозъка има различна структура от лявото.

Заболяването обикновено започва да се проявява в ранна възраст (обикновено в кърмаческа възраст), но може все още да няма всички типични белези, което означава, че може да бъде скрито дълго време.
Проявите не са много забележими и протичането на синдрома е стабилно, без ремисии (отслабване на симптомите) или рецидиви (влошаване на симптомите).

Това первазивно личностно разстройство се развива най-много през юношеството и ранната зряла възраст, когато човекът със синдрома на Аспергер за първи път влиза в конфликт с околната среда и останалото общество.

По принцип пубертетът е труден период за всички нас.
Той е още по-труден за хората със синдрома на Аспергер. Ето защо те се справят с него по-зле от останалите.

Могат да се забележат социална несръчност, нарушения в поведението и вниманието, трудности при създаването на приятелства, необичайни реакции към стимули от околната среда, предпочитание към рутинни дейности, изблици на агресия, редуващи се със срамежливост, и други симптоми.

Пациентът осъзнава своите различия и се опитва да се справи с тях сам или с помощта на психолог или психиатър.

• Máte doma dieťa, ktorému diagnostikovali Aspergerov syndróm?
• Máte veľa otázok a žiadne odpovede?
• Neviete si rady?
• Nevzdávajte to!

Rada nad zlato znie: Všetko sa dá prekonať správnym prístupom.

Možno to vyzerá banálne, ale práve Aspergerov syndróm je jedným z ochorení, kde správny postoj a prístup rodiča zohráva kľúčovú úlohu.

Rodič je pre dieťa autorita, a niekedy jediná osoba, ktorej naozaj dôveruje. Pacienti s Aspergerom zvyčajne lipnú na jednom z rodičov, pričom ich vzťah k tejto osobe je z ich pohľadu nadštandardný a neobyčajný.

Pokiaľ to situácia dovoľuje, mala by sa mu venovať práve táto osoba. Spravidla sa jedná o matku, avšak môže to byť aj otec, prípadne babička.

Jediné čo treba urobiť je byť trpezlivý, nájsť si čas a dostatočne sa dieťaťu venovať od útleho veku. Pozornosť a komunikácia s dieťaťom mu uľahčuje komunikáciu s inými ľuďmi, čím mu napomáha prekonať pomyslené bariéry v sociálnej interakcii a vytváraní nových kontaktov.

Avšak, skúseného psychológa nenahradíte!

Aj napriek mimoriadnej snahe rodiča, by ten nemal nahradiť psychológa. Skúsený psychológ pracuje s dieťaťom cielene, pretože má dostatok informácií o danej problematike a zároveň aj o spôsoboch jej zvládania.

Psychológ si obvykle pacienta rýchlo získa, a teda si k nemu vytvorí pozitívny vzťah. Následne je schopný dieťa správne usmerňovať.